Ще (ми се)

• Гугъл да разбираше какво искам и търся и да ми го предоставяше в стегнат формат, без да изтичат очите и времето ми в мрежата. Гугъл да се досещаше и за онова, което не търся, но бих се радвала да намеря, за да бъде така любезен да ми предлага и него.
• България да беше по-добро място за живеене. (Аз си харесвам страната и част от хората в нея, но кой ли не би искал да е по-находчива, по-стилна, по-смела, по-смислена, по-обещаваща, по-любезна, по-справедлива и по-малко провинциална. А, и по-бърза в начина, по който постига всичко това.).
• Един живот да стига да обиколиш света в приятна компания.
• Кока-Кола да беше елексир за живот, а банките – организации с нестопанска цел. (Нивото на потребление и на двете е завидно голямо, а общата им добронамереност клони към нула – и заедно, и по отделно).
• На хората, които убиват животни с комерсиална цел, за удоволствие или от чиста злоба да им растат сърбящи пъпки в ушите при всяко извършено злодеяние.
• Бесните шофьори по пътищата да мислеха какво правят, а не да мислят после какво са направили. (За да не ми се налага да справям с първични мисли как ми иде да ги убия.)
• Работодателите да се отнасяха към служителите си като към собствени деца, а те към работодателите си – като към най-добри приятели.
• Бранд мениджърите да не бяха толкова ревниви към марките си, които така и така не им принадлежат. И да не бяха толкова страхливи за промените, които така и така ще дойдат.
• Екологичното мислене да не беше ценност, към която се стремим и се възпитава, а физиологична необходимост като ходенето до тоалетна. (Просто го правиш и толкоз, ако не искаш да си „носиш последствията“. При това всеки ден по няколко пъти.)
• Политическите партии да бяха листвани на борсата. (Какви невероятни добродетели и благородни действия биха произлезли от това.)
• Спортната злоба да си останеше в очертанията на игрището, а успехите в живота да не се измерваха с головете във вратата на другия.

И още:

• Слънцето да поеме ролята на благотворителна организация, която доставя вода, храна и топлина до всички краища на света. (То е единственото, което има неизчерпаеми ресурси, географско покритие и способността да се самосъхранява и самовъзпроизвежда. Засега. Най-вече, защото хората не са стигнали до него.)
• И още такива-ми-ти...

Маркетинг на безхаберието

Наскоро се присъединих към любознателните и изкушени от маркетинга хора, които са запознати с идеите на Сет Годин за маркетинг на позволението (последните датират от 1998 г., е, по-добре късно). С две думи – елементарен по концепцията си и сложен (complex, not complicated) за управление подход, при който създаваш мотивиращи обстоятелства за клиентите си, за да ти позволят да получаваш и използваш по осмотрение информация за тях и така постоянно да увеличаваш степента на взаимоотношение и продажбите. От другата страна, според него, стои маркетингът на прекъсването – важна, но не толкова интелигентна (мой епитет) концепция, която разчита да прекъсне вниманието ти и да внедри в получилия се процеп идеята за своя продукт.

Снощи пък, в досадно напоителния дъжд попаднах на нагъл и безхаберен търсач на нежни души със заблудени рецептори за това какво е измама и какво не, който „продава“/“раздава“ от Онези картички за дарения. Натрапникът се беше скрил под един навес и се опита да „прекъсне“ опитите ни да се доберем до вкъщи полусухи. До тук – маркетинг на прекъсването. И, въпреки че ние знаехме много добре подлите му намерения, все пак казахме „Благодаря“ от любезност. Дали това не беше много аборигенски вариант на маркетинг на позволението?. (Мога да поразсъждавам и за тийзър подхода му, защото Тези хора обикновено не казват защо ти подават въпросната картичка, но не искам.)

И някак ми светна. Защо ще хабя аз най-хубавата българска дума (според проучване на Ретро радио от 2006 г. и г-жа Меглена Кунева; мисля, че това беше едно от малкото запомнящи се нейни дела въобще) за подобна прекъсваща „комуникация“? Още повече, че, след като спонтанно попитах моя спътник защо благодари, Оня се провикна след мен: „А защо да не ми благодари, МА?“. Последното не чух да го казва, но го използвам, за да илюстрирам как звучеше. „А ти какво си ми дал, че да ти благодаря?“, се чух да казвам аз и добре, че не разбрах неговия отговор. Вероятно щеше да се наложи да го цензурирам, за да го включа в текста.

Много пъти съм се чудила кой се връзва на тия хора, но ето, че всъщност се връзвах и аз с моето красиво, макар и неискрено „Благодаря“. Веднъж много ме бяха ядосали до подлеза на метрото при Булбанк и третия, опитал се да ме прекъсне, троснато го попитах какво иска от мен и изисках документ от еди-кой-си-храм, че има право да събира дарения от негово име. Естествено документът бил в чантата, която не беше в притежателя си и и така и се разделихме с изискването от моя страна да не ме занимава повече. Досада, гняв, отвращение, примирение, игнориране, учудване – все състояния, през които преминавам при срещата си с тези хора. Интересен психологически профил на потенциален потребител.

Виж гражданите, които раздават листовчици за всичко от евтини екскурзии до хлемове за отслабване и лазерни процедури за обезлесяване, са ми по-нехайно симпатични. Има нещо очарователно в начина, по който ти подават листото и сякаш ти казват „Това е последното нещо, което искам да правя в този момент, а ти си последният човек, с когото искам да го правя“, докато изричат дежурното „Заповядайте“. Как да не се изпусне от душата ти едно дежурно „Благодаря“?     

Свобода

Свободата е предимно състояние на духа. А, когато то е налице, неминуемо започваш да нареждаш външния свят според вътрешните потребности.