Под влияние

От кого се влияем? От себе си на първо място, би бил най-добрият отговор. И все пак има личности, които се влияят от себе си повече, отколкото други. Защото единственият начин да повиляеш на другите е да следваш себе си. (И да притежаваш нещо пленяващо, което да споделиш, разбира се.) Един кратък филм събира голямата идея за великите личности. Influencers:

Синдромът на първата врата

17:05 часа, делничен ден, някъде по Алеята на здравето (както наричам онова каре от София, прорязано от булевард Прага, в което има може би най-много болници на квадратен километър).

Късно го видях и реших да не го гоня - вече беше спрял и изпразваше част от живото си съдържание, а аз бях необещаващо далече. В един момент обаче забелязах, че първата врата подозрително дълго стои отворена в синхрон с притреперващия електрически бозайник. И реших да се забързам.

За да стана свидетел как жена на средна възраст безжизнено спори с шофьора дали дясното крило на първата врата е за пътници, или „си било за него“. Поводът за спора беше явно отвращението му от факта, че се е наложило да я чака да изкачи по стълбите сина си – дете с неразпознаваема възраст и видими физически увреждания.

Дамата спореше за правата си, а шофьорът ... ами, за своите. Не се разбраха, а въпросът увисна като бут окървавено месо на отрупаната с ръце дръжка за правостоящи. На слизане детето започна да блъска по вратата в спонтанен порив да „накаже“ проявената несправедливост. Този неочакван израз на гняв ме накара да се запитам: Колко да са големи уврежданията му, след като може да разбере, когато нарушават правата му? И как ли се живее така всеки ден?! От друга страна се замислих за шофьора: Колко ли трябва да мразиш себе си, след като толкова мразиш другите хора и една елементарна човещина ти е чужда?

Има някакъв вбесяващо абсурден „синдром на първата врата“. Шофьорите на градския транспорт (някои, повечето) питаят силно собственически чувства към нея като към омръзнал брачен живот – „моето си е мое, чуждото е общо“. Може би това е единственото нещо, над което имат пълен контрол в живота си и не пропускат да го демонстрират. С изпепеляващ поглед, каруцарски псувни или просто като не я отварят – най-сигурният начин да не допуснат до нейната съкровена утроба „наглеците“. Възпитанието на градската среда ехидно натяква, че не може да си най-отпред. Това е непристъпно пространство, запазено за овластени по стечение на обстоятелствата. ... А „обикновените“ граждани продължават да живеят в уютния смрад на „комфорта на опашката“.

В 17:10 ч дребният детайл, че съдействах на майката да извади сина си от устата на градския звяр, както направи и една жена на спирката, ми изглежда като кофа за разделно събиране на селски път. Накрая пак всичко отива на бунището.  

Луизата на княгиня Мария

София притежава непонятната дарба да променя лика на обитателите си в зависимост от улицата, по която вървиш или квартала, в който се намираш. Тази необичайна черта е характерна и за една от най-загадъчните и тъжни улици на града – бул. Княгиня Мария Луиза. Снощи отново профучах пеша през този булевард и за пореден път тази година се замислих как невероятно внезапно зад софийските Хали живее един различен град. Далечен и по манталитет, и по стил, и по усещане на префърцунения ЦУМ, гордата Витошка и застаряващия титан НДК.

Докато чаках търпеливо (е, почти) светофара на ул. Екзарх Йосиф, се сетих как в една особена лятна утрин преди няколко месеца бях съчинила в главата си цяла история за Мария Луиза: Историята на бившата прелъстителка, която времето и честата употреба бяха превърнали в застаряваща мадам, обречена да скучае полупияна и самотна в публичния дом. Единственото, на което тази зле поддържана госпожа може да се надява, е някой непретенциозен дребен далавераджия или случайно минаващ неопитен младеж.

Тази, изпаднала от времето и страстните желания жена, лежи отхвърлена в задния двор на централна София и кротко понася съдбата си. И дори малкото лъскави витрини и съмнителни черни мерцедеси не могат да скрият неуспешните опити да заличи следите на времето и безхаберната употреба с евтино червило и излезли от мода, макар и предизвикателни дрехи. Някога красивите й черти – изписани с орнаменти сгради, малки пресечени улички и кипящи от енергия обитатели, - днес са прорязани от бръчки и олющени до болка. Единствените й верни мъже са няколко кучета пазачи, които кротко и безметежно се излежават по тротоарите, съзнавайки, че едва ли има кого и от какво да пазят.

Мадам Мария все пак има една много важна функция, която само поддържа огъня на тъгата й и която се помещава в службата за задгранични паспорти. Какво ли е всеки ден през теб да минават стотици хора като през поддаваща почва и единственото, което да искат от теб, е да държиш в скута си някой, който ще им осигури възможността след това да се отдалечат на възможно най-далечно разстояние? А единствените, които знаеш, че няма да те напуснат, просто защото нямат такава възможност, са клиентите на заложните къщи.

Тъжна съдба, за която София, вглъбена в абсурдната задача да стане модерна, но без да променя много-много навиците си, нехае. И така, захвърлена на времето, Луизата на княгиня Мария пъшка под тежестта на остарелите си кокали и избледняващи спомени и чака някой да я спаси. Но кой спасява стари проститутки? Тях дори някогашният верен трамвай, който ги е обладавал безстрастно, но редовно, всеки ден, вече е изоставил и минава зад гърба им.

А прилегналата наблизо Витошка гледа тази участ и си казва „това на мен не може да ми се случи“. Без да съзнава безвкусицата, която я пролазва откъм архитектурното и функционално недоразумение НДК и пицариите с лошо обслужване и липса на стил и отлива на обожатели, който зее през изпразнения магазин на Levi’s. Дори свежия полъх от бар Мементо едва ли ще задържи дълго чувствения й дъх. И тогава коя ли ще е новата любовница на София?

(Photo: Laura)