София притежава непонятната дарба да променя лика на обитателите си в зависимост от улицата, по която вървиш или квартала, в който се намираш. Тази необичайна черта е характерна и за една от най-загадъчните и тъжни улици на града – бул. Княгиня Мария Луиза. Снощи отново профучах пеша през този булевард и за пореден път тази година се замислих как невероятно внезапно зад софийските Хали живее един различен град. Далечен и по манталитет, и по стил, и по усещане на префърцунения ЦУМ, гордата Витошка и застаряващия титан НДК.
Докато чаках търпеливо (е, почти) светофара на ул. Екзарх Йосиф, се сетих как в една особена лятна утрин преди няколко месеца бях съчинила в главата си цяла история за Мария Луиза: Историята на бившата прелъстителка, която времето и честата употреба бяха превърнали в застаряваща мадам, обречена да скучае полупияна и самотна в публичния дом. Единственото, на което тази зле поддържана госпожа може да се надява, е някой непретенциозен дребен далавераджия или случайно минаващ неопитен младеж.
Тази, изпаднала от времето и страстните желания жена, лежи отхвърлена в задния двор на централна София и кротко понася съдбата си. И дори малкото лъскави витрини и съмнителни черни мерцедеси не могат да скрият неуспешните опити да заличи следите на времето и безхаберната употреба с евтино червило и излезли от мода, макар и предизвикателни дрехи. Някога красивите й черти – изписани с орнаменти сгради, малки пресечени улички и кипящи от енергия обитатели, - днес са прорязани от бръчки и олющени до болка. Единствените й верни мъже са няколко кучета пазачи, които кротко и безметежно се излежават по тротоарите, съзнавайки, че едва ли има кого и от какво да пазят.
Мадам Мария все пак има една много важна функция, която само поддържа огъня на тъгата й и която се помещава в службата за задгранични паспорти. Какво ли е всеки ден през теб да минават стотици хора като през поддаваща почва и единственото, което да искат от теб, е да държиш в скута си някой, който ще им осигури възможността след това да се отдалечат на възможно най-далечно разстояние? А единствените, които знаеш, че няма да те напуснат, просто защото нямат такава възможност, са клиентите на заложните къщи.
Тъжна съдба, за която София, вглъбена в абсурдната задача да стане модерна, но без да променя много-много навиците си, нехае. И така, захвърлена на времето, Луизата на княгиня Мария пъшка под тежестта на остарелите си кокали и избледняващи спомени и чака някой да я спаси. Но кой спасява стари проститутки? Тях дори някогашният верен трамвай, който ги е обладавал безстрастно, но редовно, всеки ден, вече е изоставил и минава зад гърба им.
А прилегналата наблизо Витошка гледа тази участ и си казва „това на мен не може да ми се случи“. Без да съзнава безвкусицата, която я пролазва откъм архитектурното и функционално недоразумение НДК и пицариите с лошо обслужване и липса на стил и отлива на обожатели, който зее през изпразнения магазин на Levi’s. Дори свежия полъх от бар Мементо едва ли ще задържи дълго чувствения й дъх. И тогава коя ли ще е новата любовница на София?
Няма коментари:
Публикуване на коментар