Синдромът на първата врата

17:05 часа, делничен ден, някъде по Алеята на здравето (както наричам онова каре от София, прорязано от булевард Прага, в което има може би най-много болници на квадратен километър).

Късно го видях и реших да не го гоня - вече беше спрял и изпразваше част от живото си съдържание, а аз бях необещаващо далече. В един момент обаче забелязах, че първата врата подозрително дълго стои отворена в синхрон с притреперващия електрически бозайник. И реших да се забързам.

За да стана свидетел как жена на средна възраст безжизнено спори с шофьора дали дясното крило на първата врата е за пътници, или „си било за него“. Поводът за спора беше явно отвращението му от факта, че се е наложило да я чака да изкачи по стълбите сина си – дете с неразпознаваема възраст и видими физически увреждания.

Дамата спореше за правата си, а шофьорът ... ами, за своите. Не се разбраха, а въпросът увисна като бут окървавено месо на отрупаната с ръце дръжка за правостоящи. На слизане детето започна да блъска по вратата в спонтанен порив да „накаже“ проявената несправедливост. Този неочакван израз на гняв ме накара да се запитам: Колко да са големи уврежданията му, след като може да разбере, когато нарушават правата му? И как ли се живее така всеки ден?! От друга страна се замислих за шофьора: Колко ли трябва да мразиш себе си, след като толкова мразиш другите хора и една елементарна човещина ти е чужда?

Има някакъв вбесяващо абсурден „синдром на първата врата“. Шофьорите на градския транспорт (някои, повечето) питаят силно собственически чувства към нея като към омръзнал брачен живот – „моето си е мое, чуждото е общо“. Може би това е единственото нещо, над което имат пълен контрол в живота си и не пропускат да го демонстрират. С изпепеляващ поглед, каруцарски псувни или просто като не я отварят – най-сигурният начин да не допуснат до нейната съкровена утроба „наглеците“. Възпитанието на градската среда ехидно натяква, че не може да си най-отпред. Това е непристъпно пространство, запазено за овластени по стечение на обстоятелствата. ... А „обикновените“ граждани продължават да живеят в уютния смрад на „комфорта на опашката“.

В 17:10 ч дребният детайл, че съдействах на майката да извади сина си от устата на градския звяр, както направи и една жена на спирката, ми изглежда като кофа за разделно събиране на селски път. Накрая пак всичко отива на бунището.