Живот си живеем

Напоследък често ми се случва познати и близки да възкликнат: "Живот си живееш!". Ами да, оказва се. Правя много от това, което искам и много малко от това, което не искам. Вече.

А, когато все пак правя нещо от онова, което не искам, гледам да го приемам със смирение. Така. Обаче, мисля си аз, не е ли това най-естественото състояние за всеки (или поне не би ли трябвало да бъде) - да си живее живота? И къде точно може да се получи разминаването? Не е в задълженията и отговорностите - без тях няма как. Нещо в отношението към самите нас ще да бъде. И към заобикалящия ни свят. Изпитвам го постоянно на "собствен гръб": промяната на гледната ни точка може да преобърне целия ни свят.   

Къде го чукаш, ...

Ако ти се ходи на театър,
На не какъв да е театър,
На театър, на който да забравиш, че си в зала и пред теб играят актьори,
На театър, който да няма нищо общо с всичките постановки, които си гледал наскоро и които спокойно лежат върху скалата между потресаващо невъзможната "Убийството на Гонзаго" и прелестната "Хъшове",
Ако ти се ходи на театър, след който не можеш да ходиш, не можеш да дишаш и не можеш дори да произнесеш името на любимата бира в заведението, в което си се довлякъл, за да осмислиш "Какво, по дяволите беше това?!",
На театър, в който това, че героите крещят до припадък и от болезнено безсилие трошат почти в краката ти (камерна сцена) керамични съдове, звучи и се усеща като лек полъх на летен вятър в сравнение с ураганите, които изригват от душите им,
Ако ти се ходи на театър, по време на който се чувстваш сякаш някой много як мъжага яростно те млати с бухалка в гърдите, а душата ти стене като бижутериен магазин след кражба с взлом,
Ето нещо за теб: