Живот си живеем

Напоследък често ми се случва познати и близки да възкликнат: "Живот си живееш!". Ами да, оказва се. Правя много от това, което искам и много малко от това, което не искам. Вече.

А, когато все пак правя нещо от онова, което не искам, гледам да го приемам със смирение. Така. Обаче, мисля си аз, не е ли това най-естественото състояние за всеки (или поне не би ли трябвало да бъде) - да си живее живота? И къде точно може да се получи разминаването? Не е в задълженията и отговорностите - без тях няма как. Нещо в отношението към самите нас ще да бъде. И към заобикалящия ни свят. Изпитвам го постоянно на "собствен гръб": промяната на гледната ни точка може да преобърне целия ни свят.