Под влияние

От кого се влияем? От себе си на първо място, би бил най-добрият отговор. И все пак има личности, които се влияят от себе си повече, отколкото други. Защото единственият начин да повиляеш на другите е да следваш себе си. (И да притежаваш нещо пленяващо, което да споделиш, разбира се.) Един кратък филм събира голямата идея за великите личности. Influencers:

Синдромът на първата врата

17:05 часа, делничен ден, някъде по Алеята на здравето (както наричам онова каре от София, прорязано от булевард Прага, в което има може би най-много болници на квадратен километър).

Късно го видях и реших да не го гоня - вече беше спрял и изпразваше част от живото си съдържание, а аз бях необещаващо далече. В един момент обаче забелязах, че първата врата подозрително дълго стои отворена в синхрон с притреперващия електрически бозайник. И реших да се забързам.

За да стана свидетел как жена на средна възраст безжизнено спори с шофьора дали дясното крило на първата врата е за пътници, или „си било за него“. Поводът за спора беше явно отвращението му от факта, че се е наложило да я чака да изкачи по стълбите сина си – дете с неразпознаваема възраст и видими физически увреждания.

Дамата спореше за правата си, а шофьорът ... ами, за своите. Не се разбраха, а въпросът увисна като бут окървавено месо на отрупаната с ръце дръжка за правостоящи. На слизане детето започна да блъска по вратата в спонтанен порив да „накаже“ проявената несправедливост. Този неочакван израз на гняв ме накара да се запитам: Колко да са големи уврежданията му, след като може да разбере, когато нарушават правата му? И как ли се живее така всеки ден?! От друга страна се замислих за шофьора: Колко ли трябва да мразиш себе си, след като толкова мразиш другите хора и една елементарна човещина ти е чужда?

Има някакъв вбесяващо абсурден „синдром на първата врата“. Шофьорите на градския транспорт (някои, повечето) питаят силно собственически чувства към нея като към омръзнал брачен живот – „моето си е мое, чуждото е общо“. Може би това е единственото нещо, над което имат пълен контрол в живота си и не пропускат да го демонстрират. С изпепеляващ поглед, каруцарски псувни или просто като не я отварят – най-сигурният начин да не допуснат до нейната съкровена утроба „наглеците“. Възпитанието на градската среда ехидно натяква, че не може да си най-отпред. Това е непристъпно пространство, запазено за овластени по стечение на обстоятелствата. ... А „обикновените“ граждани продължават да живеят в уютния смрад на „комфорта на опашката“.

В 17:10 ч дребният детайл, че съдействах на майката да извади сина си от устата на градския звяр, както направи и една жена на спирката, ми изглежда като кофа за разделно събиране на селски път. Накрая пак всичко отива на бунището.  

Луизата на княгиня Мария

София притежава непонятната дарба да променя лика на обитателите си в зависимост от улицата, по която вървиш или квартала, в който се намираш. Тази необичайна черта е характерна и за една от най-загадъчните и тъжни улици на града – бул. Княгиня Мария Луиза. Снощи отново профучах пеша през този булевард и за пореден път тази година се замислих как невероятно внезапно зад софийските Хали живее един различен град. Далечен и по манталитет, и по стил, и по усещане на префърцунения ЦУМ, гордата Витошка и застаряващия титан НДК.

Докато чаках търпеливо (е, почти) светофара на ул. Екзарх Йосиф, се сетих как в една особена лятна утрин преди няколко месеца бях съчинила в главата си цяла история за Мария Луиза: Историята на бившата прелъстителка, която времето и честата употреба бяха превърнали в застаряваща мадам, обречена да скучае полупияна и самотна в публичния дом. Единственото, на което тази зле поддържана госпожа може да се надява, е някой непретенциозен дребен далавераджия или случайно минаващ неопитен младеж.

Тази, изпаднала от времето и страстните желания жена, лежи отхвърлена в задния двор на централна София и кротко понася съдбата си. И дори малкото лъскави витрини и съмнителни черни мерцедеси не могат да скрият неуспешните опити да заличи следите на времето и безхаберната употреба с евтино червило и излезли от мода, макар и предизвикателни дрехи. Някога красивите й черти – изписани с орнаменти сгради, малки пресечени улички и кипящи от енергия обитатели, - днес са прорязани от бръчки и олющени до болка. Единствените й верни мъже са няколко кучета пазачи, които кротко и безметежно се излежават по тротоарите, съзнавайки, че едва ли има кого и от какво да пазят.

Мадам Мария все пак има една много важна функция, която само поддържа огъня на тъгата й и която се помещава в службата за задгранични паспорти. Какво ли е всеки ден през теб да минават стотици хора като през поддаваща почва и единственото, което да искат от теб, е да държиш в скута си някой, който ще им осигури възможността след това да се отдалечат на възможно най-далечно разстояние? А единствените, които знаеш, че няма да те напуснат, просто защото нямат такава възможност, са клиентите на заложните къщи.

Тъжна съдба, за която София, вглъбена в абсурдната задача да стане модерна, но без да променя много-много навиците си, нехае. И така, захвърлена на времето, Луизата на княгиня Мария пъшка под тежестта на остарелите си кокали и избледняващи спомени и чака някой да я спаси. Но кой спасява стари проститутки? Тях дори някогашният верен трамвай, който ги е обладавал безстрастно, но редовно, всеки ден, вече е изоставил и минава зад гърба им.

А прилегналата наблизо Витошка гледа тази участ и си казва „това на мен не може да ми се случи“. Без да съзнава безвкусицата, която я пролазва откъм архитектурното и функционално недоразумение НДК и пицариите с лошо обслужване и липса на стил и отлива на обожатели, който зее през изпразнения магазин на Levi’s. Дори свежия полъх от бар Мементо едва ли ще задържи дълго чувствения й дъх. И тогава коя ли ще е новата любовница на София?

(Photo: Laura)

Ще (ми се)

• Гугъл да разбираше какво искам и търся и да ми го предоставяше в стегнат формат, без да изтичат очите и времето ми в мрежата. Гугъл да се досещаше и за онова, което не търся, но бих се радвала да намеря, за да бъде така любезен да ми предлага и него.
• България да беше по-добро място за живеене. (Аз си харесвам страната и част от хората в нея, но кой ли не би искал да е по-находчива, по-стилна, по-смела, по-смислена, по-обещаваща, по-любезна, по-справедлива и по-малко провинциална. А, и по-бърза в начина, по който постига всичко това.).
• Един живот да стига да обиколиш света в приятна компания.
• Кока-Кола да беше елексир за живот, а банките – организации с нестопанска цел. (Нивото на потребление и на двете е завидно голямо, а общата им добронамереност клони към нула – и заедно, и по отделно).
• На хората, които убиват животни с комерсиална цел, за удоволствие или от чиста злоба да им растат сърбящи пъпки в ушите при всяко извършено злодеяние.
• Бесните шофьори по пътищата да мислеха какво правят, а не да мислят после какво са направили. (За да не ми се налага да справям с първични мисли как ми иде да ги убия.)
• Работодателите да се отнасяха към служителите си като към собствени деца, а те към работодателите си – като към най-добри приятели.
• Бранд мениджърите да не бяха толкова ревниви към марките си, които така и така не им принадлежат. И да не бяха толкова страхливи за промените, които така и така ще дойдат.
• Екологичното мислене да не беше ценност, към която се стремим и се възпитава, а физиологична необходимост като ходенето до тоалетна. (Просто го правиш и толкоз, ако не искаш да си „носиш последствията“. При това всеки ден по няколко пъти.)
• Политическите партии да бяха листвани на борсата. (Какви невероятни добродетели и благородни действия биха произлезли от това.)
• Спортната злоба да си останеше в очертанията на игрището, а успехите в живота да не се измерваха с головете във вратата на другия.

И още:

• Слънцето да поеме ролята на благотворителна организация, която доставя вода, храна и топлина до всички краища на света. (То е единственото, което има неизчерпаеми ресурси, географско покритие и способността да се самосъхранява и самовъзпроизвежда. Засега. Най-вече, защото хората не са стигнали до него.)
• И още такива-ми-ти...

Маркетинг на безхаберието

Наскоро се присъединих към любознателните и изкушени от маркетинга хора, които са запознати с идеите на Сет Годин за маркетинг на позволението (последните датират от 1998 г., е, по-добре късно). С две думи – елементарен по концепцията си и сложен (complex, not complicated) за управление подход, при който създаваш мотивиращи обстоятелства за клиентите си, за да ти позволят да получаваш и използваш по осмотрение информация за тях и така постоянно да увеличаваш степента на взаимоотношение и продажбите. От другата страна, според него, стои маркетингът на прекъсването – важна, но не толкова интелигентна (мой епитет) концепция, която разчита да прекъсне вниманието ти и да внедри в получилия се процеп идеята за своя продукт.

Снощи пък, в досадно напоителния дъжд попаднах на нагъл и безхаберен търсач на нежни души със заблудени рецептори за това какво е измама и какво не, който „продава“/“раздава“ от Онези картички за дарения. Натрапникът се беше скрил под един навес и се опита да „прекъсне“ опитите ни да се доберем до вкъщи полусухи. До тук – маркетинг на прекъсването. И, въпреки че ние знаехме много добре подлите му намерения, все пак казахме „Благодаря“ от любезност. Дали това не беше много аборигенски вариант на маркетинг на позволението?. (Мога да поразсъждавам и за тийзър подхода му, защото Тези хора обикновено не казват защо ти подават въпросната картичка, но не искам.)

И някак ми светна. Защо ще хабя аз най-хубавата българска дума (според проучване на Ретро радио от 2006 г. и г-жа Меглена Кунева; мисля, че това беше едно от малкото запомнящи се нейни дела въобще) за подобна прекъсваща „комуникация“? Още повече, че, след като спонтанно попитах моя спътник защо благодари, Оня се провикна след мен: „А защо да не ми благодари, МА?“. Последното не чух да го казва, но го използвам, за да илюстрирам как звучеше. „А ти какво си ми дал, че да ти благодаря?“, се чух да казвам аз и добре, че не разбрах неговия отговор. Вероятно щеше да се наложи да го цензурирам, за да го включа в текста.

Много пъти съм се чудила кой се връзва на тия хора, но ето, че всъщност се връзвах и аз с моето красиво, макар и неискрено „Благодаря“. Веднъж много ме бяха ядосали до подлеза на метрото при Булбанк и третия, опитал се да ме прекъсне, троснато го попитах какво иска от мен и изисках документ от еди-кой-си-храм, че има право да събира дарения от негово име. Естествено документът бил в чантата, която не беше в притежателя си и и така и се разделихме с изискването от моя страна да не ме занимава повече. Досада, гняв, отвращение, примирение, игнориране, учудване – все състояния, през които преминавам при срещата си с тези хора. Интересен психологически профил на потенциален потребител.

Виж гражданите, които раздават листовчици за всичко от евтини екскурзии до хлемове за отслабване и лазерни процедури за обезлесяване, са ми по-нехайно симпатични. Има нещо очарователно в начина, по който ти подават листото и сякаш ти казват „Това е последното нещо, което искам да правя в този момент, а ти си последният човек, с когото искам да го правя“, докато изричат дежурното „Заповядайте“. Как да не се изпусне от душата ти едно дежурно „Благодаря“?     

Свобода

Свободата е предимно състояние на духа. А, когато то е налице, неминуемо започваш да нареждаш външния свят според вътрешните потребности.