Предколедно

Няма нищо случайно, но случайно попаднах на едни стоплящи, съдоразширяващи истини от Майка Тереза. Хубаво е да не забравяме това, което често не помним:

Най-прекасният ден-Днешният 

Най-голямата спънка-Страхът 

Най-лесното нещо-Да се заблудиш 

Най-голямата грешка-Да паднеш духом

Коренът на всички злини-Егоизмът

Най-приятното развлечение-Работата

Най-лошото поражение-отчаянието

Най-добрите учители-Децата

Най-първата необходимост-Общуването

Най-голямото щастие-Да си полезен на другите

Най-голямата тайна-Смътта

Най-неприятният недостатък-Лошото настроение

Най-опасният човек-Льжецът

Най-коварното чувство-Ненавистта

Най-красивият подарък-Прошката

Най-необходимото-Домашното огнище

Най-краткият път-Правилният

Най-приятното усещане-Вътрешният мир

Най-добрата защита-Усмивката

Най-доброто лекарство-Оптимизмът

Най-доброто удовлетворение-Изпълнен дълг

Най-мощната сила на света-Вярата

Най-стимулиращият дар-Надеждата

Единствената реалност-Любовта

Ето и източникът: http://www.lifehackerbg.com/self-improve/citati-ot-maika-tereza/

Престъпление и наказание за "хубавата Елена"

Днес един млад мъж застреля друг млад мъж и се опита да сложи край на живота си (засега с неясен резултат) на централно кръстовище в София. Най-вероятната причина, за "късмет" на МВР - любовен триъгълник. Един отнет невръстен живот, втори - клатещ се на ръба на смъртта. Един трети, съсипан от най-вероятна непоносима вина, която му се стоварва като страшен, безкраен кошмар.

Нямаше как да не забележа две неща, които едновременно много ме притесняват и провокират да взема отношение:

1. Почти самодоволния тон, с който МВР съобщава причината за трагедията. Демек - това е "битова драма", престъпност в България няма. Отговорната институция си върши работата отговорно. И би било безотговорно да не преизберем ръководството й на предстоящите избори.

2. Появилите се веднага коментари за това как, ако жената "знаела къде да си разтваря краката", нямало да се стигне до тук.

Не съм съгласна.



1. Убийството, включително и по любов, е престъпление. Използването на оръжие на натоварено градско кръстовище в столицата, е заплаха и за рикоширащи престъпления. Сдобиването на млад, 22-годишен човек с оръжие е голяма въпросителна ...Житейска, обществена, може би и правна ...

2. Това с кого, колко и как имаш любовни взаимоотношения, е единствено въпрос на личен избор. Това дали обичаш двама души едновременно е може би терзание за душата, но не и престъпление, което да се бичува от обществото. (Надявам се епохата на Инквизицията да е отминала завинаги). От кога съдим другите и за това кого и колко обичат?!?!??!

И трето:

Тъжно ми е. Много ми е тъжно, че се случи това.

Облачно е, ще вали. Едва ли, може би.

Инструкции за употреба на "Времето" по БТВ.

Стъпка 1:

(Осъществява се след "Стъпка 0: Събудете се и станете от леглото. Събудете се отново, този път наистина.)
Включете телевизора и нагласете на БТВ.

Стъпка 2:

Изчакайте смразяващия кръвта или успиващия мозъка разговор в студиото да свърши. Изгледайте новините с половин ухо и нула заинтересовано око.


 Стъпка 3:

 Отидете да си измиете зъбите по време на рекламите. (Така ще спестите време, около 3 мин., и притеснения за това дали нямате запек, главоболие, недостатъчно качествени превръзки за цикъла, малко пари и голяма нужда от заем - поне за апартамент, ако не се сетите друго, и др.)   

Стъпка 4:

Заредете се пред екрана и поемете преливащата от кинескопа енергия на Борислав Чолаков.

Стъпка 5:

Чуйте какво ще ви каже (не се опитвайте да го разберете в момента).
Забравете всичко чуто.
Усмихнете му се и вие.
Вижте цифрите и иконите по екрана. Запомнете ги.
Отидете до гардероба. Извикайте в съзнанието си видените преди малко градуси и прогноза. Изберете дрехи, като ги съобразите с прогнозата. 
След това облечете нещо противоположно на първото избрано.

Men in black

С изключение на Джейсън Стейтъм, Мат Деймън, Даниел Крейг и още няколко олицетворения на Героя в (качествените) американските екшъни, доскоро идеята да погледна с радост на мъж с оръжие ми звучеше като преварен боб. Пихтиеста и безвкусна. Дори при срещата ми с безобидния тематичен имидж на Andrews си казах: "Е, това пък кому е нужно? Само така ли може да се изрази мъжкото? Дали съм свидетел на творческо безсилие и социално недоглеждане или мъжете това си искат и марката добре е напипала копчето?".


В последните месеци, обаче, мисълта, че нещо лошо може да доведе до нещо добро не ми е толкова чужда. И зачестилите образи на мъже с оръжие в медиите ми действат по-скоро успокоително. Плашещо, но и успокоително. Защото ставам (далечен) свидетел на отприщена вълна от несъгласие с несвободата, на живи протести срещу стари режими, организирани чрез социалните мрежи, на използването на тотално различни, но може би взаимноподхранващи се средства за борба - от улични бунтове до "социални" рап песни (попаднах на един страшно интересен материал по CNN за рапъри в Тунис, които събират цялата истина за случващото се в своите песни) ...

А днес на това: http://www.dnevnik.bg/photos/2011/03/18/1059206_fotogaleriia_licata_na_bunta_v_libiia/?ref=miniurl 
Ако не беше толкова истинско, щеше да прилича на авангардна фотосесия на провокативна мъжка марка.


Макар винаги да ме е привличал, малко зная за арабския свят. А и след една такава книга като "Ловецът на хвърчила" човек разбира как нещата са много, мнооооого болезнено сложни. Всъщност направо си се чувствам неудобно да коментирам. Още повече, че си седя спокойно вкъщи, най-близкият ми допир със случващото се са Ал Джазира и BBC, а в този момент поизмъчената ни държава ми изглежда като оазис на демокрацията и свободата в сравнение с онзи свят. Но все пак - идеята за борба за свобода навлезе с нов смисъл в живота ни. Вече това не е само романтична тема в скучните публични речи по случай трети март, а жива, опръскана с кръв и неясно бъдеще история. 

П.С. А когато извоюват свободата си, е време тези мъже да обърнат внимание и на свободата и правата на жените си.

Живот си живеем

Напоследък често ми се случва познати и близки да възкликнат: "Живот си живееш!". Ами да, оказва се. Правя много от това, което искам и много малко от това, което не искам. Вече.

А, когато все пак правя нещо от онова, което не искам, гледам да го приемам със смирение. Така. Обаче, мисля си аз, не е ли това най-естественото състояние за всеки (или поне не би ли трябвало да бъде) - да си живее живота? И къде точно може да се получи разминаването? Не е в задълженията и отговорностите - без тях няма как. Нещо в отношението към самите нас ще да бъде. И към заобикалящия ни свят. Изпитвам го постоянно на "собствен гръб": промяната на гледната ни точка може да преобърне целия ни свят.   

Къде го чукаш, ...

Ако ти се ходи на театър,
На не какъв да е театър,
На театър, на който да забравиш, че си в зала и пред теб играят актьори,
На театър, който да няма нищо общо с всичките постановки, които си гледал наскоро и които спокойно лежат върху скалата между потресаващо невъзможната "Убийството на Гонзаго" и прелестната "Хъшове",
Ако ти се ходи на театър, след който не можеш да ходиш, не можеш да дишаш и не можеш дори да произнесеш името на любимата бира в заведението, в което си се довлякъл, за да осмислиш "Какво, по дяволите беше това?!",
На театър, в който това, че героите крещят до припадък и от болезнено безсилие трошат почти в краката ти (камерна сцена) керамични съдове, звучи и се усеща като лек полъх на летен вятър в сравнение с ураганите, които изригват от душите им,
Ако ти се ходи на театър, по време на който се чувстваш сякаш някой много як мъжага яростно те млати с бухалка в гърдите, а душата ти стене като бижутериен магазин след кражба с взлом,
Ето нещо за теб:

Да си скъсаш задника

Да си скъсаш задника е достатъчно, за да постигнеш това, което искаш.
Както и е естествен, почти физиологичен начин да пренебрегнеш разгромяващото чуждо суеверие "Това няма да стане".
Прости истини и велики разкази от един човек, когото съжалявам, че не познавам:
http://www.youtube.com/watch?v=Xq-HpT5jh2Q
И аз благодаря!

Dog (tr)eat Dog

Вървиш си разсеяно по централна градска улица. Изведнъж сред тълпата срещу теб се появява едно по-особено лице, което грейва с разтапяща усмивка при вида ти. Притежателят й забързва към теб, без да се старае да прикрива неистовото си желание да те доближи. Спирате се един срещу друг и за части от минутата споделяте неизчислимо количество радост от обикновения факт, че сте се засекли. Нерядко след това се случва непознатият предано да те последва – не защото си му обещал нещо, а просто защото инстинктивно те е харесал.

Who let the dogs out?!

http://www.youtube.com/watch?v=9sLR0vgpeWI&feature=related

Кучетата са единствените животни, освен котките, сред които има „бездомни” – като при хората. Няма бездомни гълъби, бездомни крави (освен в Индия, но това е друга тема), бездомни папагали или бездомни коне. Има „диви“, но не и бездомни. Разликата между последните две е в избора. Кучето не е избрало да бъде бездомно - самият факт, че се нарича така, говори, че на него му е предопределено да има дом, но няма. (Нека сега не се спираме на несъстоятелните реплики от вида „Абе, стига с тия кучета, то има бездомни хора, деца, а вие с тия помияри...“. Това е като да умираш от болка едновременно от зъб и от апандисит и да си казващ „Абе стига с тоя зъб, то апандиситът ме съсипва ...“. На зъба също е добре да му се обърне внимание, нищо, че не е толкова фатален. А всъщност би могъл и да стане.)

Бездомните кучета са като бездомните деца – някой друг е взел решение вместо тях да ги захвърли на произвола на улицата. Те не са виновни за съдбата си. Дори онези, които лаят по хората, събират се на глутници и нападат беззащитни деца, нападат кротко разхождащи се хора с прилежно вързани на каишка четириноги, дори болните и краставите – и те не са. Да, идваше ми да ги убия, когато едно време разхождах тримесечната си овчарка и почти всеки ден ни се случваше да ни нападнат, но и тогава не бяха виновни. Виновни са хората. За действията си, а понякога и за бездействието си. За безхаберието си, за безчувствието си, за злобата си и за уродливата си жестокост.

И докато не се реши въпросът с хората, усилията на Animal Rescue (http://arsofia.com/bg/ - искрено се надявам бройката на хората, които ги подкрепят, да продължава да расте) и подобни организации ще бъде като да запушваш дупка след дупка в пробита стена, а от другата страна някой междувременно да прави по няколко нови пробива на всяко твое усилие. Само мисълта, че, докато се намери осиновител на едно бездомно кученце, някой нещастник е изхвърлил в реката черен чувал с нови 8 бездомничета или е пуснал нещастния си питбул срещу света, е съсипваща. (И въобще от къде на къде хората си въобразяват, че имат право да решават и отнемат безпричинно живота на други живи същества?!) И без философии, моля, това да се оправдаващ със съществуването на по-големи проблеми (глобалното затопляне, проблемите в образованието, безработицата и т.н. ), за да не решаваш наличните, е доста долнопробна форма на бягство.

И тъй като няма как да вържем в чувал или с верига за някое крайпътно дърво дори за кратко онези, които изоставят, бият и убиват кучетата си, насъскват ги срещу беззащитни същества или просто правят мръсно на съседите си с домашни любимци, може би трябва да бъдат принудени да не го правят по много по-болезнен начин. С глоби. Огромни, тлъсти, несправедливо безкомпромисни глоби, които единствено могат да накарат сърцата им да кървят. (Както нашите при гледката на нещастни животни.)

На всички нас останалите вида на окървавените им портфейли ще ни бъде по-приятен отколкото на потънал в пот и кръв гладиатор за римската тълпа. И е добре този бездушен, чревоугоден, възглуповат и крайно инертен римски император в лицето на Общината да вземе да се надигне от постелята си и да види, че демокрацията е победила. И, че кучето е най-добрият приятел на човека.

Цяла нова година

През новогодишните празници хората си пожелават почти едни и същи неща – най-обикновени и най-истински: здраве, щастие, късмет, усмивки, сбъдване, повече (от хубавото) и по-малко (от нехубавото), и т.н... Нагазвайки обаче в новата година, усещането за лекотата, с която са произнасяли тези пожелания, потъва като прогизнал чувал. И често забравят в какво са се вричали около 31 декември.

Къде се къса конецът? Защо твърдата убеденост, че новата година ще бъде по-добра, се разпаря под тежестта на трупащите се дни?   

Да си лековерен обикновено се приема за недобра черта. И, както много неща, минаващи под знаменателя „обикновено” и „така е прието”, и това може да бъде подложено на съмнение. Не е ли лековерието израз на вътрешното ни знание, че нещо ще (го) бъде, без никакви доказателства? Просто ще. Също толкова естествено, колкото се изричат малките-големи пожелания по празниците. И може би класацията на новогодишните пожелания (която по естество има хоризонтален, а не вертикален характер) е добре да бъде оглавявана от простичкото: „Нека новата година бъде също толкова лековерна, колкото и новогодишната нощ”!