Да си скъсаш задника

Да си скъсаш задника е достатъчно, за да постигнеш това, което искаш.
Както и е естествен, почти физиологичен начин да пренебрегнеш разгромяващото чуждо суеверие "Това няма да стане".
Прости истини и велики разкази от един човек, когото съжалявам, че не познавам:
http://www.youtube.com/watch?v=Xq-HpT5jh2Q
И аз благодаря!

Dog (tr)eat Dog

Вървиш си разсеяно по централна градска улица. Изведнъж сред тълпата срещу теб се появява едно по-особено лице, което грейва с разтапяща усмивка при вида ти. Притежателят й забързва към теб, без да се старае да прикрива неистовото си желание да те доближи. Спирате се един срещу друг и за части от минутата споделяте неизчислимо количество радост от обикновения факт, че сте се засекли. Нерядко след това се случва непознатият предано да те последва – не защото си му обещал нещо, а просто защото инстинктивно те е харесал.

Who let the dogs out?!

http://www.youtube.com/watch?v=9sLR0vgpeWI&feature=related

Кучетата са единствените животни, освен котките, сред които има „бездомни” – като при хората. Няма бездомни гълъби, бездомни крави (освен в Индия, но това е друга тема), бездомни папагали или бездомни коне. Има „диви“, но не и бездомни. Разликата между последните две е в избора. Кучето не е избрало да бъде бездомно - самият факт, че се нарича така, говори, че на него му е предопределено да има дом, но няма. (Нека сега не се спираме на несъстоятелните реплики от вида „Абе, стига с тия кучета, то има бездомни хора, деца, а вие с тия помияри...“. Това е като да умираш от болка едновременно от зъб и от апандисит и да си казващ „Абе стига с тоя зъб, то апандиситът ме съсипва ...“. На зъба също е добре да му се обърне внимание, нищо, че не е толкова фатален. А всъщност би могъл и да стане.)

Бездомните кучета са като бездомните деца – някой друг е взел решение вместо тях да ги захвърли на произвола на улицата. Те не са виновни за съдбата си. Дори онези, които лаят по хората, събират се на глутници и нападат беззащитни деца, нападат кротко разхождащи се хора с прилежно вързани на каишка четириноги, дори болните и краставите – и те не са. Да, идваше ми да ги убия, когато едно време разхождах тримесечната си овчарка и почти всеки ден ни се случваше да ни нападнат, но и тогава не бяха виновни. Виновни са хората. За действията си, а понякога и за бездействието си. За безхаберието си, за безчувствието си, за злобата си и за уродливата си жестокост.

И докато не се реши въпросът с хората, усилията на Animal Rescue (http://arsofia.com/bg/ - искрено се надявам бройката на хората, които ги подкрепят, да продължава да расте) и подобни организации ще бъде като да запушваш дупка след дупка в пробита стена, а от другата страна някой междувременно да прави по няколко нови пробива на всяко твое усилие. Само мисълта, че, докато се намери осиновител на едно бездомно кученце, някой нещастник е изхвърлил в реката черен чувал с нови 8 бездомничета или е пуснал нещастния си питбул срещу света, е съсипваща. (И въобще от къде на къде хората си въобразяват, че имат право да решават и отнемат безпричинно живота на други живи същества?!) И без философии, моля, това да се оправдаващ със съществуването на по-големи проблеми (глобалното затопляне, проблемите в образованието, безработицата и т.н. ), за да не решаваш наличните, е доста долнопробна форма на бягство.

И тъй като няма как да вържем в чувал или с верига за някое крайпътно дърво дори за кратко онези, които изоставят, бият и убиват кучетата си, насъскват ги срещу беззащитни същества или просто правят мръсно на съседите си с домашни любимци, може би трябва да бъдат принудени да не го правят по много по-болезнен начин. С глоби. Огромни, тлъсти, несправедливо безкомпромисни глоби, които единствено могат да накарат сърцата им да кървят. (Както нашите при гледката на нещастни животни.)

На всички нас останалите вида на окървавените им портфейли ще ни бъде по-приятен отколкото на потънал в пот и кръв гладиатор за римската тълпа. И е добре този бездушен, чревоугоден, възглуповат и крайно инертен римски император в лицето на Общината да вземе да се надигне от постелята си и да види, че демокрацията е победила. И, че кучето е най-добрият приятел на човека.

Цяла нова година

През новогодишните празници хората си пожелават почти едни и същи неща – най-обикновени и най-истински: здраве, щастие, късмет, усмивки, сбъдване, повече (от хубавото) и по-малко (от нехубавото), и т.н... Нагазвайки обаче в новата година, усещането за лекотата, с която са произнасяли тези пожелания, потъва като прогизнал чувал. И често забравят в какво са се вричали около 31 декември.

Къде се къса конецът? Защо твърдата убеденост, че новата година ще бъде по-добра, се разпаря под тежестта на трупащите се дни?   

Да си лековерен обикновено се приема за недобра черта. И, както много неща, минаващи под знаменателя „обикновено” и „така е прието”, и това може да бъде подложено на съмнение. Не е ли лековерието израз на вътрешното ни знание, че нещо ще (го) бъде, без никакви доказателства? Просто ще. Също толкова естествено, колкото се изричат малките-големи пожелания по празниците. И може би класацията на новогодишните пожелания (която по естество има хоризонтален, а не вертикален характер) е добре да бъде оглавявана от простичкото: „Нека новата година бъде също толкова лековерна, колкото и новогодишната нощ”!

Под влияние

От кого се влияем? От себе си на първо място, би бил най-добрият отговор. И все пак има личности, които се влияят от себе си повече, отколкото други. Защото единственият начин да повиляеш на другите е да следваш себе си. (И да притежаваш нещо пленяващо, което да споделиш, разбира се.) Един кратък филм събира голямата идея за великите личности. Influencers:

Синдромът на първата врата

17:05 часа, делничен ден, някъде по Алеята на здравето (както наричам онова каре от София, прорязано от булевард Прага, в което има може би най-много болници на квадратен километър).

Късно го видях и реших да не го гоня - вече беше спрял и изпразваше част от живото си съдържание, а аз бях необещаващо далече. В един момент обаче забелязах, че първата врата подозрително дълго стои отворена в синхрон с притреперващия електрически бозайник. И реших да се забързам.

За да стана свидетел как жена на средна възраст безжизнено спори с шофьора дали дясното крило на първата врата е за пътници, или „си било за него“. Поводът за спора беше явно отвращението му от факта, че се е наложило да я чака да изкачи по стълбите сина си – дете с неразпознаваема възраст и видими физически увреждания.

Дамата спореше за правата си, а шофьорът ... ами, за своите. Не се разбраха, а въпросът увисна като бут окървавено месо на отрупаната с ръце дръжка за правостоящи. На слизане детето започна да блъска по вратата в спонтанен порив да „накаже“ проявената несправедливост. Този неочакван израз на гняв ме накара да се запитам: Колко да са големи уврежданията му, след като може да разбере, когато нарушават правата му? И как ли се живее така всеки ден?! От друга страна се замислих за шофьора: Колко ли трябва да мразиш себе си, след като толкова мразиш другите хора и една елементарна човещина ти е чужда?

Има някакъв вбесяващо абсурден „синдром на първата врата“. Шофьорите на градския транспорт (някои, повечето) питаят силно собственически чувства към нея като към омръзнал брачен живот – „моето си е мое, чуждото е общо“. Може би това е единственото нещо, над което имат пълен контрол в живота си и не пропускат да го демонстрират. С изпепеляващ поглед, каруцарски псувни или просто като не я отварят – най-сигурният начин да не допуснат до нейната съкровена утроба „наглеците“. Възпитанието на градската среда ехидно натяква, че не може да си най-отпред. Това е непристъпно пространство, запазено за овластени по стечение на обстоятелствата. ... А „обикновените“ граждани продължават да живеят в уютния смрад на „комфорта на опашката“.

В 17:10 ч дребният детайл, че съдействах на майката да извади сина си от устата на градския звяр, както направи и една жена на спирката, ми изглежда като кофа за разделно събиране на селски път. Накрая пак всичко отива на бунището.  

Луизата на княгиня Мария

София притежава непонятната дарба да променя лика на обитателите си в зависимост от улицата, по която вървиш или квартала, в който се намираш. Тази необичайна черта е характерна и за една от най-загадъчните и тъжни улици на града – бул. Княгиня Мария Луиза. Снощи отново профучах пеша през този булевард и за пореден път тази година се замислих как невероятно внезапно зад софийските Хали живее един различен град. Далечен и по манталитет, и по стил, и по усещане на префърцунения ЦУМ, гордата Витошка и застаряващия титан НДК.

Докато чаках търпеливо (е, почти) светофара на ул. Екзарх Йосиф, се сетих как в една особена лятна утрин преди няколко месеца бях съчинила в главата си цяла история за Мария Луиза: Историята на бившата прелъстителка, която времето и честата употреба бяха превърнали в застаряваща мадам, обречена да скучае полупияна и самотна в публичния дом. Единственото, на което тази зле поддържана госпожа може да се надява, е някой непретенциозен дребен далавераджия или случайно минаващ неопитен младеж.

Тази, изпаднала от времето и страстните желания жена, лежи отхвърлена в задния двор на централна София и кротко понася съдбата си. И дори малкото лъскави витрини и съмнителни черни мерцедеси не могат да скрият неуспешните опити да заличи следите на времето и безхаберната употреба с евтино червило и излезли от мода, макар и предизвикателни дрехи. Някога красивите й черти – изписани с орнаменти сгради, малки пресечени улички и кипящи от енергия обитатели, - днес са прорязани от бръчки и олющени до болка. Единствените й верни мъже са няколко кучета пазачи, които кротко и безметежно се излежават по тротоарите, съзнавайки, че едва ли има кого и от какво да пазят.

Мадам Мария все пак има една много важна функция, която само поддържа огъня на тъгата й и която се помещава в службата за задгранични паспорти. Какво ли е всеки ден през теб да минават стотици хора като през поддаваща почва и единственото, което да искат от теб, е да държиш в скута си някой, който ще им осигури възможността след това да се отдалечат на възможно най-далечно разстояние? А единствените, които знаеш, че няма да те напуснат, просто защото нямат такава възможност, са клиентите на заложните къщи.

Тъжна съдба, за която София, вглъбена в абсурдната задача да стане модерна, но без да променя много-много навиците си, нехае. И така, захвърлена на времето, Луизата на княгиня Мария пъшка под тежестта на остарелите си кокали и избледняващи спомени и чака някой да я спаси. Но кой спасява стари проститутки? Тях дори някогашният верен трамвай, който ги е обладавал безстрастно, но редовно, всеки ден, вече е изоставил и минава зад гърба им.

А прилегналата наблизо Витошка гледа тази участ и си казва „това на мен не може да ми се случи“. Без да съзнава безвкусицата, която я пролазва откъм архитектурното и функционално недоразумение НДК и пицариите с лошо обслужване и липса на стил и отлива на обожатели, който зее през изпразнения магазин на Levi’s. Дори свежия полъх от бар Мементо едва ли ще задържи дълго чувствения й дъх. И тогава коя ли ще е новата любовница на София?

(Photo: Laura)

Ще (ми се)

• Гугъл да разбираше какво искам и търся и да ми го предоставяше в стегнат формат, без да изтичат очите и времето ми в мрежата. Гугъл да се досещаше и за онова, което не търся, но бих се радвала да намеря, за да бъде така любезен да ми предлага и него.
• България да беше по-добро място за живеене. (Аз си харесвам страната и част от хората в нея, но кой ли не би искал да е по-находчива, по-стилна, по-смела, по-смислена, по-обещаваща, по-любезна, по-справедлива и по-малко провинциална. А, и по-бърза в начина, по който постига всичко това.).
• Един живот да стига да обиколиш света в приятна компания.
• Кока-Кола да беше елексир за живот, а банките – организации с нестопанска цел. (Нивото на потребление и на двете е завидно голямо, а общата им добронамереност клони към нула – и заедно, и по отделно).
• На хората, които убиват животни с комерсиална цел, за удоволствие или от чиста злоба да им растат сърбящи пъпки в ушите при всяко извършено злодеяние.
• Бесните шофьори по пътищата да мислеха какво правят, а не да мислят после какво са направили. (За да не ми се налага да справям с първични мисли как ми иде да ги убия.)
• Работодателите да се отнасяха към служителите си като към собствени деца, а те към работодателите си – като към най-добри приятели.
• Бранд мениджърите да не бяха толкова ревниви към марките си, които така и така не им принадлежат. И да не бяха толкова страхливи за промените, които така и така ще дойдат.
• Екологичното мислене да не беше ценност, към която се стремим и се възпитава, а физиологична необходимост като ходенето до тоалетна. (Просто го правиш и толкоз, ако не искаш да си „носиш последствията“. При това всеки ден по няколко пъти.)
• Политическите партии да бяха листвани на борсата. (Какви невероятни добродетели и благородни действия биха произлезли от това.)
• Спортната злоба да си останеше в очертанията на игрището, а успехите в живота да не се измерваха с головете във вратата на другия.

И още:

• Слънцето да поеме ролята на благотворителна организация, която доставя вода, храна и топлина до всички краища на света. (То е единственото, което има неизчерпаеми ресурси, географско покритие и способността да се самосъхранява и самовъзпроизвежда. Засега. Най-вече, защото хората не са стигнали до него.)
• И още такива-ми-ти...