Обичам гениалните идеи

Обичам гениалните идеи. Особено, когато са прости и носят вдъхновение и човещина.

И не обичам да се обяснявам за тях. Тук не е нужен преразказ с елементи на разсъждение. А само едно голямо "Браво!".

Маркетингът (може да) ще спаси света.

Прошка

Днес е "ден на прошката".

Хората са умиротворени някак, вдъхновени да получат прошка от близките си, да се "изповядат", за да живеят по-спокойно, да дишат по-лесно. Красив празник, един от най-българските празници - така го описват мнозина. Да, има нещо красиво в това да се смириш ... пред вината. Да се изправиш лице в лице с нея. И да поискаш помощ от тези, към които я чувстваш, за да простиш на себе си. ... Защото явно нямаш сили да го направиш сам. 

Християнски празник ли е? Езически ли? Или чисто български? Има ли значение всъщност, не зная, но се замислям. Християнски или чисто български. Залагам на едно от двете.

Любопитно е. Американците имат "Ден на благодарността", ние - "Ден на прошката". Едно от малкото неща, за които безусловно им се възхищавам, и малко завиждам.

За толкова много неща съм изпитвала вина. Ако има състояние, което безпогрешно мога да разпозная у себе си - това е вината. Много сме си близки, говорим си "на ти". Даже се забавляваме заедно. Но, той животът е мъдър. Наскоро ми даде добър урок за това колко злововредно, мълниепагубно и мръснобезсмислено е това чувство. Запрати ми тази истина право в лицето и изтрезнях. Когато разбрах как едно от нещата, за които съм се чувствала най-виновна в последните години, "въобще не е по моя вина". Ха сега - оправяй се! Голям смях падна. През сълзи ;-)

Та така. Има много неща, за които да се извинявам. И всеки ден ми идва да се извинявам.

На майка си, на баща си, на сестра си, на хора, които вече не са сред живите, на приятели и близки ... на Света, че не мога да му помогна, както ми се иска. На себе си. Да не говорим на себе си. И докъде ще доведе това? Да се извиняваме, че сме това, което сме ... че искаме, че чувстваме, че се страхуваме, че грешим. Едва ли не, че дишаме, че живеем ... Така погледнато - няма много смисъл. Даже е доста глупаво и наивно.

Хубаво нещо е прошката. Но само, когато я търсиш от себе си. За всички други, горепосочени - предпочитам да

БЛАГОДАРЯ.

П.П. Сега се налага да ходя да искам прошка и защото се забавих с писането и ме чакат на масата ;-)

Страст

Страстта се оттръска от натрупалите я снежинки и бавно прекрачи прага на вратата.



"Хмм, хубаво е тук", си каза тя. - "Някак удобно, уютно. Ще поостана ...Затова ...

... да не бързаме".

И започна бавно да се съблича.

Годината тепърва започваше.

...

Предколедно

Няма нищо случайно, но случайно попаднах на едни стоплящи, съдоразширяващи истини от Майка Тереза. Хубаво е да не забравяме това, което често не помним:

Най-прекасният ден-Днешният 

Най-голямата спънка-Страхът 

Най-лесното нещо-Да се заблудиш 

Най-голямата грешка-Да паднеш духом

Коренът на всички злини-Егоизмът

Най-приятното развлечение-Работата

Най-лошото поражение-отчаянието

Най-добрите учители-Децата

Най-първата необходимост-Общуването

Най-голямото щастие-Да си полезен на другите

Най-голямата тайна-Смътта

Най-неприятният недостатък-Лошото настроение

Най-опасният човек-Льжецът

Най-коварното чувство-Ненавистта

Най-красивият подарък-Прошката

Най-необходимото-Домашното огнище

Най-краткият път-Правилният

Най-приятното усещане-Вътрешният мир

Най-добрата защита-Усмивката

Най-доброто лекарство-Оптимизмът

Най-доброто удовлетворение-Изпълнен дълг

Най-мощната сила на света-Вярата

Най-стимулиращият дар-Надеждата

Единствената реалност-Любовта

Ето и източникът: http://www.lifehackerbg.com/self-improve/citati-ot-maika-tereza/

Престъпление и наказание за "хубавата Елена"

Днес един млад мъж застреля друг млад мъж и се опита да сложи край на живота си (засега с неясен резултат) на централно кръстовище в София. Най-вероятната причина, за "късмет" на МВР - любовен триъгълник. Един отнет невръстен живот, втори - клатещ се на ръба на смъртта. Един трети, съсипан от най-вероятна непоносима вина, която му се стоварва като страшен, безкраен кошмар.

Нямаше как да не забележа две неща, които едновременно много ме притесняват и провокират да взема отношение:

1. Почти самодоволния тон, с който МВР съобщава причината за трагедията. Демек - това е "битова драма", престъпност в България няма. Отговорната институция си върши работата отговорно. И би било безотговорно да не преизберем ръководството й на предстоящите избори.

2. Появилите се веднага коментари за това как, ако жената "знаела къде да си разтваря краката", нямало да се стигне до тук.

Не съм съгласна.



1. Убийството, включително и по любов, е престъпление. Използването на оръжие на натоварено градско кръстовище в столицата, е заплаха и за рикоширащи престъпления. Сдобиването на млад, 22-годишен човек с оръжие е голяма въпросителна ...Житейска, обществена, може би и правна ...

2. Това с кого, колко и как имаш любовни взаимоотношения, е единствено въпрос на личен избор. Това дали обичаш двама души едновременно е може би терзание за душата, но не и престъпление, което да се бичува от обществото. (Надявам се епохата на Инквизицията да е отминала завинаги). От кога съдим другите и за това кого и колко обичат?!?!??!

И трето:

Тъжно ми е. Много ми е тъжно, че се случи това.

Облачно е, ще вали. Едва ли, може би.

Инструкции за употреба на "Времето" по БТВ.

Стъпка 1:

(Осъществява се след "Стъпка 0: Събудете се и станете от леглото. Събудете се отново, този път наистина.)
Включете телевизора и нагласете на БТВ.

Стъпка 2:

Изчакайте смразяващия кръвта или успиващия мозъка разговор в студиото да свърши. Изгледайте новините с половин ухо и нула заинтересовано око.


 Стъпка 3:

 Отидете да си измиете зъбите по време на рекламите. (Така ще спестите време, около 3 мин., и притеснения за това дали нямате запек, главоболие, недостатъчно качествени превръзки за цикъла, малко пари и голяма нужда от заем - поне за апартамент, ако не се сетите друго, и др.)   

Стъпка 4:

Заредете се пред екрана и поемете преливащата от кинескопа енергия на Борислав Чолаков.

Стъпка 5:

Чуйте какво ще ви каже (не се опитвайте да го разберете в момента).
Забравете всичко чуто.
Усмихнете му се и вие.
Вижте цифрите и иконите по екрана. Запомнете ги.
Отидете до гардероба. Извикайте в съзнанието си видените преди малко градуси и прогноза. Изберете дрехи, като ги съобразите с прогнозата. 
След това облечете нещо противоположно на първото избрано.

Men in black

С изключение на Джейсън Стейтъм, Мат Деймън, Даниел Крейг и още няколко олицетворения на Героя в (качествените) американските екшъни, доскоро идеята да погледна с радост на мъж с оръжие ми звучеше като преварен боб. Пихтиеста и безвкусна. Дори при срещата ми с безобидния тематичен имидж на Andrews си казах: "Е, това пък кому е нужно? Само така ли може да се изрази мъжкото? Дали съм свидетел на творческо безсилие и социално недоглеждане или мъжете това си искат и марката добре е напипала копчето?".


В последните месеци, обаче, мисълта, че нещо лошо може да доведе до нещо добро не ми е толкова чужда. И зачестилите образи на мъже с оръжие в медиите ми действат по-скоро успокоително. Плашещо, но и успокоително. Защото ставам (далечен) свидетел на отприщена вълна от несъгласие с несвободата, на живи протести срещу стари режими, организирани чрез социалните мрежи, на използването на тотално различни, но може би взаимноподхранващи се средства за борба - от улични бунтове до "социални" рап песни (попаднах на един страшно интересен материал по CNN за рапъри в Тунис, които събират цялата истина за случващото се в своите песни) ...

А днес на това: http://www.dnevnik.bg/photos/2011/03/18/1059206_fotogaleriia_licata_na_bunta_v_libiia/?ref=miniurl 
Ако не беше толкова истинско, щеше да прилича на авангардна фотосесия на провокативна мъжка марка.


Макар винаги да ме е привличал, малко зная за арабския свят. А и след една такава книга като "Ловецът на хвърчила" човек разбира как нещата са много, мнооооого болезнено сложни. Всъщност направо си се чувствам неудобно да коментирам. Още повече, че си седя спокойно вкъщи, най-близкият ми допир със случващото се са Ал Джазира и BBC, а в този момент поизмъчената ни държава ми изглежда като оазис на демокрацията и свободата в сравнение с онзи свят. Но все пак - идеята за борба за свобода навлезе с нов смисъл в живота ни. Вече това не е само романтична тема в скучните публични речи по случай трети март, а жива, опръскана с кръв и неясно бъдеще история. 

П.С. А когато извоюват свободата си, е време тези мъже да обърнат внимание и на свободата и правата на жените си.

Живот си живеем

Напоследък често ми се случва познати и близки да възкликнат: "Живот си живееш!". Ами да, оказва се. Правя много от това, което искам и много малко от това, което не искам. Вече.

А, когато все пак правя нещо от онова, което не искам, гледам да го приемам със смирение. Така. Обаче, мисля си аз, не е ли това най-естественото състояние за всеки (или поне не би ли трябвало да бъде) - да си живее живота? И къде точно може да се получи разминаването? Не е в задълженията и отговорностите - без тях няма как. Нещо в отношението към самите нас ще да бъде. И към заобикалящия ни свят. Изпитвам го постоянно на "собствен гръб": промяната на гледната ни точка може да преобърне целия ни свят.   

Къде го чукаш, ...

Ако ти се ходи на театър,
На не какъв да е театър,
На театър, на който да забравиш, че си в зала и пред теб играят актьори,
На театър, който да няма нищо общо с всичките постановки, които си гледал наскоро и които спокойно лежат върху скалата между потресаващо невъзможната "Убийството на Гонзаго" и прелестната "Хъшове",
Ако ти се ходи на театър, след който не можеш да ходиш, не можеш да дишаш и не можеш дори да произнесеш името на любимата бира в заведението, в което си се довлякъл, за да осмислиш "Какво, по дяволите беше това?!",
На театър, в който това, че героите крещят до припадък и от болезнено безсилие трошат почти в краката ти (камерна сцена) керамични съдове, звучи и се усеща като лек полъх на летен вятър в сравнение с ураганите, които изригват от душите им,
Ако ти се ходи на театър, по време на който се чувстваш сякаш някой много як мъжага яростно те млати с бухалка в гърдите, а душата ти стене като бижутериен магазин след кражба с взлом,
Ето нещо за теб:

Да си скъсаш задника

Да си скъсаш задника е достатъчно, за да постигнеш това, което искаш.
Както и е естествен, почти физиологичен начин да пренебрегнеш разгромяващото чуждо суеверие "Това няма да стане".
Прости истини и велики разкази от един човек, когото съжалявам, че не познавам:
http://www.youtube.com/watch?v=Xq-HpT5jh2Q
И аз благодаря!

Dog (tr)eat Dog

Вървиш си разсеяно по централна градска улица. Изведнъж сред тълпата срещу теб се появява едно по-особено лице, което грейва с разтапяща усмивка при вида ти. Притежателят й забързва към теб, без да се старае да прикрива неистовото си желание да те доближи. Спирате се един срещу друг и за части от минутата споделяте неизчислимо количество радост от обикновения факт, че сте се засекли. Нерядко след това се случва непознатият предано да те последва – не защото си му обещал нещо, а просто защото инстинктивно те е харесал.

Who let the dogs out?!

http://www.youtube.com/watch?v=9sLR0vgpeWI&feature=related

Кучетата са единствените животни, освен котките, сред които има „бездомни” – като при хората. Няма бездомни гълъби, бездомни крави (освен в Индия, но това е друга тема), бездомни папагали или бездомни коне. Има „диви“, но не и бездомни. Разликата между последните две е в избора. Кучето не е избрало да бъде бездомно - самият факт, че се нарича така, говори, че на него му е предопределено да има дом, но няма. (Нека сега не се спираме на несъстоятелните реплики от вида „Абе, стига с тия кучета, то има бездомни хора, деца, а вие с тия помияри...“. Това е като да умираш от болка едновременно от зъб и от апандисит и да си казващ „Абе стига с тоя зъб, то апандиситът ме съсипва ...“. На зъба също е добре да му се обърне внимание, нищо, че не е толкова фатален. А всъщност би могъл и да стане.)

Бездомните кучета са като бездомните деца – някой друг е взел решение вместо тях да ги захвърли на произвола на улицата. Те не са виновни за съдбата си. Дори онези, които лаят по хората, събират се на глутници и нападат беззащитни деца, нападат кротко разхождащи се хора с прилежно вързани на каишка четириноги, дори болните и краставите – и те не са. Да, идваше ми да ги убия, когато едно време разхождах тримесечната си овчарка и почти всеки ден ни се случваше да ни нападнат, но и тогава не бяха виновни. Виновни са хората. За действията си, а понякога и за бездействието си. За безхаберието си, за безчувствието си, за злобата си и за уродливата си жестокост.

И докато не се реши въпросът с хората, усилията на Animal Rescue (http://arsofia.com/bg/ - искрено се надявам бройката на хората, които ги подкрепят, да продължава да расте) и подобни организации ще бъде като да запушваш дупка след дупка в пробита стена, а от другата страна някой междувременно да прави по няколко нови пробива на всяко твое усилие. Само мисълта, че, докато се намери осиновител на едно бездомно кученце, някой нещастник е изхвърлил в реката черен чувал с нови 8 бездомничета или е пуснал нещастния си питбул срещу света, е съсипваща. (И въобще от къде на къде хората си въобразяват, че имат право да решават и отнемат безпричинно живота на други живи същества?!) И без философии, моля, това да се оправдаващ със съществуването на по-големи проблеми (глобалното затопляне, проблемите в образованието, безработицата и т.н. ), за да не решаваш наличните, е доста долнопробна форма на бягство.

И тъй като няма как да вържем в чувал или с верига за някое крайпътно дърво дори за кратко онези, които изоставят, бият и убиват кучетата си, насъскват ги срещу беззащитни същества или просто правят мръсно на съседите си с домашни любимци, може би трябва да бъдат принудени да не го правят по много по-болезнен начин. С глоби. Огромни, тлъсти, несправедливо безкомпромисни глоби, които единствено могат да накарат сърцата им да кървят. (Както нашите при гледката на нещастни животни.)

На всички нас останалите вида на окървавените им портфейли ще ни бъде по-приятен отколкото на потънал в пот и кръв гладиатор за римската тълпа. И е добре този бездушен, чревоугоден, възглуповат и крайно инертен римски император в лицето на Общината да вземе да се надигне от постелята си и да види, че демокрацията е победила. И, че кучето е най-добрият приятел на човека.

Цяла нова година

През новогодишните празници хората си пожелават почти едни и същи неща – най-обикновени и най-истински: здраве, щастие, късмет, усмивки, сбъдване, повече (от хубавото) и по-малко (от нехубавото), и т.н... Нагазвайки обаче в новата година, усещането за лекотата, с която са произнасяли тези пожелания, потъва като прогизнал чувал. И често забравят в какво са се вричали около 31 декември.

Къде се къса конецът? Защо твърдата убеденост, че новата година ще бъде по-добра, се разпаря под тежестта на трупащите се дни?   

Да си лековерен обикновено се приема за недобра черта. И, както много неща, минаващи под знаменателя „обикновено” и „така е прието”, и това може да бъде подложено на съмнение. Не е ли лековерието израз на вътрешното ни знание, че нещо ще (го) бъде, без никакви доказателства? Просто ще. Също толкова естествено, колкото се изричат малките-големи пожелания по празниците. И може би класацията на новогодишните пожелания (която по естество има хоризонтален, а не вертикален характер) е добре да бъде оглавявана от простичкото: „Нека новата година бъде също толкова лековерна, колкото и новогодишната нощ”!

Под влияние

От кого се влияем? От себе си на първо място, би бил най-добрият отговор. И все пак има личности, които се влияят от себе си повече, отколкото други. Защото единственият начин да повиляеш на другите е да следваш себе си. (И да притежаваш нещо пленяващо, което да споделиш, разбира се.) Един кратък филм събира голямата идея за великите личности. Influencers:

Синдромът на първата врата

17:05 часа, делничен ден, някъде по Алеята на здравето (както наричам онова каре от София, прорязано от булевард Прага, в което има може би най-много болници на квадратен километър).

Късно го видях и реших да не го гоня - вече беше спрял и изпразваше част от живото си съдържание, а аз бях необещаващо далече. В един момент обаче забелязах, че първата врата подозрително дълго стои отворена в синхрон с притреперващия електрически бозайник. И реших да се забързам.

За да стана свидетел как жена на средна възраст безжизнено спори с шофьора дали дясното крило на първата врата е за пътници, или „си било за него“. Поводът за спора беше явно отвращението му от факта, че се е наложило да я чака да изкачи по стълбите сина си – дете с неразпознаваема възраст и видими физически увреждания.

Дамата спореше за правата си, а шофьорът ... ами, за своите. Не се разбраха, а въпросът увисна като бут окървавено месо на отрупаната с ръце дръжка за правостоящи. На слизане детето започна да блъска по вратата в спонтанен порив да „накаже“ проявената несправедливост. Този неочакван израз на гняв ме накара да се запитам: Колко да са големи уврежданията му, след като може да разбере, когато нарушават правата му? И как ли се живее така всеки ден?! От друга страна се замислих за шофьора: Колко ли трябва да мразиш себе си, след като толкова мразиш другите хора и една елементарна човещина ти е чужда?

Има някакъв вбесяващо абсурден „синдром на първата врата“. Шофьорите на градския транспорт (някои, повечето) питаят силно собственически чувства към нея като към омръзнал брачен живот – „моето си е мое, чуждото е общо“. Може би това е единственото нещо, над което имат пълен контрол в живота си и не пропускат да го демонстрират. С изпепеляващ поглед, каруцарски псувни или просто като не я отварят – най-сигурният начин да не допуснат до нейната съкровена утроба „наглеците“. Възпитанието на градската среда ехидно натяква, че не може да си най-отпред. Това е непристъпно пространство, запазено за овластени по стечение на обстоятелствата. ... А „обикновените“ граждани продължават да живеят в уютния смрад на „комфорта на опашката“.

В 17:10 ч дребният детайл, че съдействах на майката да извади сина си от устата на градския звяр, както направи и една жена на спирката, ми изглежда като кофа за разделно събиране на селски път. Накрая пак всичко отива на бунището.  

Луизата на княгиня Мария

София притежава непонятната дарба да променя лика на обитателите си в зависимост от улицата, по която вървиш или квартала, в който се намираш. Тази необичайна черта е характерна и за една от най-загадъчните и тъжни улици на града – бул. Княгиня Мария Луиза. Снощи отново профучах пеша през този булевард и за пореден път тази година се замислих как невероятно внезапно зад софийските Хали живее един различен град. Далечен и по манталитет, и по стил, и по усещане на префърцунения ЦУМ, гордата Витошка и застаряващия титан НДК.

Докато чаках търпеливо (е, почти) светофара на ул. Екзарх Йосиф, се сетих как в една особена лятна утрин преди няколко месеца бях съчинила в главата си цяла история за Мария Луиза: Историята на бившата прелъстителка, която времето и честата употреба бяха превърнали в застаряваща мадам, обречена да скучае полупияна и самотна в публичния дом. Единственото, на което тази зле поддържана госпожа може да се надява, е някой непретенциозен дребен далавераджия или случайно минаващ неопитен младеж.

Тази, изпаднала от времето и страстните желания жена, лежи отхвърлена в задния двор на централна София и кротко понася съдбата си. И дори малкото лъскави витрини и съмнителни черни мерцедеси не могат да скрият неуспешните опити да заличи следите на времето и безхаберната употреба с евтино червило и излезли от мода, макар и предизвикателни дрехи. Някога красивите й черти – изписани с орнаменти сгради, малки пресечени улички и кипящи от енергия обитатели, - днес са прорязани от бръчки и олющени до болка. Единствените й верни мъже са няколко кучета пазачи, които кротко и безметежно се излежават по тротоарите, съзнавайки, че едва ли има кого и от какво да пазят.

Мадам Мария все пак има една много важна функция, която само поддържа огъня на тъгата й и която се помещава в службата за задгранични паспорти. Какво ли е всеки ден през теб да минават стотици хора като през поддаваща почва и единственото, което да искат от теб, е да държиш в скута си някой, който ще им осигури възможността след това да се отдалечат на възможно най-далечно разстояние? А единствените, които знаеш, че няма да те напуснат, просто защото нямат такава възможност, са клиентите на заложните къщи.

Тъжна съдба, за която София, вглъбена в абсурдната задача да стане модерна, но без да променя много-много навиците си, нехае. И така, захвърлена на времето, Луизата на княгиня Мария пъшка под тежестта на остарелите си кокали и избледняващи спомени и чака някой да я спаси. Но кой спасява стари проститутки? Тях дори някогашният верен трамвай, който ги е обладавал безстрастно, но редовно, всеки ден, вече е изоставил и минава зад гърба им.

А прилегналата наблизо Витошка гледа тази участ и си казва „това на мен не може да ми се случи“. Без да съзнава безвкусицата, която я пролазва откъм архитектурното и функционално недоразумение НДК и пицариите с лошо обслужване и липса на стил и отлива на обожатели, който зее през изпразнения магазин на Levi’s. Дори свежия полъх от бар Мементо едва ли ще задържи дълго чувствения й дъх. И тогава коя ли ще е новата любовница на София?

(Photo: Laura)

Ще (ми се)

• Гугъл да разбираше какво искам и търся и да ми го предоставяше в стегнат формат, без да изтичат очите и времето ми в мрежата. Гугъл да се досещаше и за онова, което не търся, но бих се радвала да намеря, за да бъде така любезен да ми предлага и него.
• България да беше по-добро място за живеене. (Аз си харесвам страната и част от хората в нея, но кой ли не би искал да е по-находчива, по-стилна, по-смела, по-смислена, по-обещаваща, по-любезна, по-справедлива и по-малко провинциална. А, и по-бърза в начина, по който постига всичко това.).
• Един живот да стига да обиколиш света в приятна компания.
• Кока-Кола да беше елексир за живот, а банките – организации с нестопанска цел. (Нивото на потребление и на двете е завидно голямо, а общата им добронамереност клони към нула – и заедно, и по отделно).
• На хората, които убиват животни с комерсиална цел, за удоволствие или от чиста злоба да им растат сърбящи пъпки в ушите при всяко извършено злодеяние.
• Бесните шофьори по пътищата да мислеха какво правят, а не да мислят после какво са направили. (За да не ми се налага да справям с първични мисли как ми иде да ги убия.)
• Работодателите да се отнасяха към служителите си като към собствени деца, а те към работодателите си – като към най-добри приятели.
• Бранд мениджърите да не бяха толкова ревниви към марките си, които така и така не им принадлежат. И да не бяха толкова страхливи за промените, които така и така ще дойдат.
• Екологичното мислене да не беше ценност, към която се стремим и се възпитава, а физиологична необходимост като ходенето до тоалетна. (Просто го правиш и толкоз, ако не искаш да си „носиш последствията“. При това всеки ден по няколко пъти.)
• Политическите партии да бяха листвани на борсата. (Какви невероятни добродетели и благородни действия биха произлезли от това.)
• Спортната злоба да си останеше в очертанията на игрището, а успехите в живота да не се измерваха с головете във вратата на другия.

И още:

• Слънцето да поеме ролята на благотворителна организация, която доставя вода, храна и топлина до всички краища на света. (То е единственото, което има неизчерпаеми ресурси, географско покритие и способността да се самосъхранява и самовъзпроизвежда. Засега. Най-вече, защото хората не са стигнали до него.)
• И още такива-ми-ти...

Маркетинг на безхаберието

Наскоро се присъединих към любознателните и изкушени от маркетинга хора, които са запознати с идеите на Сет Годин за маркетинг на позволението (последните датират от 1998 г., е, по-добре късно). С две думи – елементарен по концепцията си и сложен (complex, not complicated) за управление подход, при който създаваш мотивиращи обстоятелства за клиентите си, за да ти позволят да получаваш и използваш по осмотрение информация за тях и така постоянно да увеличаваш степента на взаимоотношение и продажбите. От другата страна, според него, стои маркетингът на прекъсването – важна, но не толкова интелигентна (мой епитет) концепция, която разчита да прекъсне вниманието ти и да внедри в получилия се процеп идеята за своя продукт.

Снощи пък, в досадно напоителния дъжд попаднах на нагъл и безхаберен търсач на нежни души със заблудени рецептори за това какво е измама и какво не, който „продава“/“раздава“ от Онези картички за дарения. Натрапникът се беше скрил под един навес и се опита да „прекъсне“ опитите ни да се доберем до вкъщи полусухи. До тук – маркетинг на прекъсването. И, въпреки че ние знаехме много добре подлите му намерения, все пак казахме „Благодаря“ от любезност. Дали това не беше много аборигенски вариант на маркетинг на позволението?. (Мога да поразсъждавам и за тийзър подхода му, защото Тези хора обикновено не казват защо ти подават въпросната картичка, но не искам.)

И някак ми светна. Защо ще хабя аз най-хубавата българска дума (според проучване на Ретро радио от 2006 г. и г-жа Меглена Кунева; мисля, че това беше едно от малкото запомнящи се нейни дела въобще) за подобна прекъсваща „комуникация“? Още повече, че, след като спонтанно попитах моя спътник защо благодари, Оня се провикна след мен: „А защо да не ми благодари, МА?“. Последното не чух да го казва, но го използвам, за да илюстрирам как звучеше. „А ти какво си ми дал, че да ти благодаря?“, се чух да казвам аз и добре, че не разбрах неговия отговор. Вероятно щеше да се наложи да го цензурирам, за да го включа в текста.

Много пъти съм се чудила кой се връзва на тия хора, но ето, че всъщност се връзвах и аз с моето красиво, макар и неискрено „Благодаря“. Веднъж много ме бяха ядосали до подлеза на метрото при Булбанк и третия, опитал се да ме прекъсне, троснато го попитах какво иска от мен и изисках документ от еди-кой-си-храм, че има право да събира дарения от негово име. Естествено документът бил в чантата, която не беше в притежателя си и и така и се разделихме с изискването от моя страна да не ме занимава повече. Досада, гняв, отвращение, примирение, игнориране, учудване – все състояния, през които преминавам при срещата си с тези хора. Интересен психологически профил на потенциален потребител.

Виж гражданите, които раздават листовчици за всичко от евтини екскурзии до хлемове за отслабване и лазерни процедури за обезлесяване, са ми по-нехайно симпатични. Има нещо очарователно в начина, по който ти подават листото и сякаш ти казват „Това е последното нещо, което искам да правя в този момент, а ти си последният човек, с когото искам да го правя“, докато изричат дежурното „Заповядайте“. Как да не се изпусне от душата ти едно дежурно „Благодаря“?     

Свобода

Свободата е предимно състояние на духа. А, когато то е налице, неминуемо започваш да нареждаш външния свят според вътрешните потребности.